През последните десетилетия двигател на световната икономика е впечатляващият растеж на Китай. От 1980 г. до 2020 г. цяла една четвърт от увеличението на световния БВП се дължи на растежа на Китай, изпреварвайки приноса на Съединените щати (22%), Европейския съюз (12%) и Япония (4%). От 2010 г. до 2020 г., когато Съединените щати и Европа все още се възстановяваха от Голямата рецесия, светът беше още по-зависим от Китай; през това десетилетие растежът на Китай представляваше над 40 % от увеличението на световния БВП.
Успехът на Китай до голяма степен се дължи на демографския профил на огромното му население. Пренасищането на страната с млади работници, желаещи да открият нови възможности в градовете и специалните икономически зони, задвижи световната икономика. Но това демографско предимство вече почти се е изпарило. Населението на Китай застарява и скоро страната ще се сблъска с недостиг на работници, които някога е имала в изобилие. Докато Китай се бори с това предизвикателство през следващите години, се очаква икономиката му да се забави. Светът вече няма да може да разчита на Китай като двигател на своя растеж.
Кой нов двигател на растежа ще заеме ролята, която Китай играеше през последните 40 години? Индия често е определяна като „следващия Китай“, но това остава малко вероятно, тъй като Индия скоро ще се сблъска с много от същите демографски ограничения, които сега затрудняват другия азиатски гигант. Вместо това светът ще трябва да погледне към африканския континент.
Според най-новите оценки на ООН населението на Африка ще нарасне от 1,4 милиарда днес до 2,5 милиарда до 2050 г., което се дължи както на намаляващата смъртност, така и на високата раждаемост. Тъй като в Китай, Япония, Корея и европейските страни има вероятност да се наблюдава рязък спад на младите работници, световната икономика ще се забави рязко, освен ако не получи тласък на производителността от милиарда млади хора, които ще се прибавят към населението на Африка през следващия четвърт век. Динамиката на африканската младеж е от основно значение за бъдещето на световната икономика.
През следващите 30 години Китай ще трябва да се справи с тежки демографски тенденции. Заради политиката за едно дете, която намалява раждаемостта от 1980 г. насам, до 2050 г. работната сила в първа възраст в Китай ще намалее с 40% спрямо пика си от 2010 г., намалявайки с 300 милиона работници. Съществуващата работна сила ще застарява, а населението на възрастните хора над 65 години ще се удвои. На практика Китай не може да направи нищо по този въпрос: дори внезапно увеличение на раждаемостта през следващата година няма да допринесе за промяна на работната сила в продължение на поне 15 до 20 години.
Затова всички погледи са насочени към Индия, чието население току-що изпревари това на Китай. Този оптимизъм обаче е неуместен, защото не се отчитат причините за продължаващото нарастване на населението на Индия: не високата раждаемост, а по-дългата продължителност на живота. Индия разполага с изключително много млади работници, но нейното население, както и това на Китай, застарява. Както и в Китай, раждаемостта в Индия е спаднала, като от четири деца на жена през 1990 г. тя е намаляла до само две днес. Всъщност населението на Индия на възраст от 15 до 24 години – по-образованата младежка кохорта, която ще стимулира бързия ръст на производителността – вече е достигнало своя връх през 2021 г. на 255 млн. души и се очаква да намалее с 15 %, или 40 млн. души, до 2050 г.
Според оценките на Организацията на обединените нации до 2040 г. населението на Индия, което е 1,43 милиарда души, ще нарасне до 1,61 милиарда души, т.е. ще се увеличи със 180 милиона души. Но работниците в първа възраст между 15 и 49 години ще съставляват по-малко от една четвърт от това увеличение – едва 43 милиона души. В същото време броят на индийците на възраст 60 и повече години ще се увеличи с над 100 милиона души от днес до 2040 г., което е повече от два пъти броя на работната сила в първа възраст. Това едва ли е рецепта за бърз икономически растеж. След 2040 г. работната сила в първа възраст в Индия ще започне да намалява, присъединявайки се към Китай в тази низходяща тенденция.
ОЩЕ: Топ 5 на най-големите износители за Индия
Много други страни се борят с този проблем. През следващите 20 години по-голямата част от света ще се сблъска с намаляващи младежки групи и намаляващи трудови ресурси, като същевременно ще трябва да се грижи за нарастващ брой възрастни хора. При общ коефициент на плодовитост, който варира от 0,8 до 1,3 в Източна Азия, от 1,5 до 1,7 в Европа и Съединените щати, средно 1,9 в Латинска Америка, а в момента спада до 2,0 в Индия, на практика няма регион в света, в който бързото застаряване на населението и намаляващият брой млади хора да не са доминиращи характеристики през следващите няколко десетилетия.
Изключението
С изключение на Африка. Раждаемостта в Африка, която е 4,3 деца на жена, е приблизително два пъти по-висока от тази в останалата част на света. Тази висока раждаемост отразява, поне отчасти, липсата на достъп до образование. Много демографи очакват, че ако качественото средно образование стане всеобщо за африканските жени, раждаемостта ще намалее драстично. Понастоящем обаче африканските страни имат едни от най-ниските показатели за записване в средно училище в света, особено за жените. По данни на Световната банка само четири от всеки десет жени в гимназиална възраст в Субсахарска Африка са записани за средно образование. В половината от 54-те африкански държави, включително големи държави като Ангола, Етиопия и Уганда, по-малко от една на всеки пет жени са завършили средно образование; в 11 държави, включително Гана, Мозамбик и Нигер, този процент е по-малък от една на всеки десет.
Но тези високи нива на раждаемост превръщат африканските страни в последното голямо пристанище на млади хора в света. Тази година едно от всеки три деца, родени в целия свят, ще се роди в Африка. В резултат на това през 2040 г. един от всеки трима души в света на възраст между 15 и 24 години ще бъде африканец. До 2050 г. трудоспособното население в първа възраст в Африка ще бъде пет пъти по-голямо от това в Европа и по-голямо от това в Индия и Китай, взети заедно. Друг начин за разглеждане на предстоящите десетилетия е да се отбележи, че между 2020 г. и 2040 г. цялото трудоспособно население в старческа възраст в света ще се увеличи с 428 милиона души. От това увеличение 420 милиона ще бъдат в Африка; 8 милиона ще бъде нетното увеличение на тази възрастова група в целия останал свят. В предстоящата епоха на африканските младежи ще се падат 98% от цялото нетно увеличение на работната сила в света.
На Запад тези данни и прогнози често се използват, за да предизвикат страх от неконтролируема имиграция и от това, че Европа ще бъде завладяна или променена от неевропейци. Това е доста неудачен начин да се гледа на континента. Младите хора в Африка не са заплаха, а забележителна възможност, от която зависи просперитетът на целия свят.
Важно е да се припомни, че през 1980 г. Китай беше отчайващо беден и дори по-слабо развит от Африка днес. През 1980 г. БВП на Китай от 423 млрд. долара беше едва по-голям от този на Нидерландия, а БВП на глава от населението беше 431 долара годишно, което е само половината от днешния БВП на Етиопия. През следващите 40 години Китай увеличава броя на трудоспособното си население в първа възраст с над 200 милиона души, снабдява ги с инструменти за по-висока производителност, привлича световни инвестиции и разширява икономиката си 30 пъти. През следващите 20 години африканските страни ще увеличат броя на работещите в първа възраст с 400 милиона души. Ако през следващите 40 години дори и половината от тях постигнат същия ръст на производителността като Китай (или всички те постигнат средно половината от ръста на производителността на Китай), Африка ще увеличи своя БВП 15 пъти, което е печалба от 52 трилиона долара и ще доведе до 60-процентно увеличение на общия световен БВП през 2021 г.
Разбира се, може да изглежда малко вероятно 54-те различни държави на континента заедно да създадат чудо на производителността, подобно на това в Китай. Но през 1980 г. идеята, че комунистически Китай скоро ще има икономика, съперничеща на тази на цяла Европа или на Съединените щати, би изглеждала смешна. По същото време Бангладеш беше отхвърлен като безнадеждно пренаселен и обедняло „кошче за боклук“; но въпреки това Бангладеш, въпреки че не разполага с нито един от природните и енергийните ресурси, които Африка има в изобилие, е увеличил своя БВП пет пъти през последните 30 години; БВП на глава от населението в момента е по-голям от този на Индия. Ако през следващите 30 години Африка успее да постигне дори ръст на нивото на Бангладеш, тя ще добави 15 трилиона долара към световната икономика – приблизително толкова, колкото е приносът на Китай от 1980 до 2020 г.
Такива темпове на растеж не са фантастични. От 1980 г. до 2020 г. Африка на юг от Сахара утрои своя БВП от 600 млрд. долара до 1,9 трилиона долара. От 2000 г. до 2020 г. Нигерия почти утрои своя БВП, а този на Етиопия нарасна пет пъти за този период. Ако тези държави могат да надградят тези резултати и да привлекат със себе си други африкански икономики чрез по-голяма регионална интеграция, едно поколение млади африканци може да създаде глобален бум. Нито един друг регион в света не може да постигне подобен растеж като този на Африка.
Световната икономика се нуждае от икономическия растеж на Африка, но също така е необходимо Африка да поеме по различен път от този на Китай. Азиатският гигант последва модела на Запада за ранна индустриализация: да се развива бързо и мръсно и да се тревожи за последствията по-късно. Задвижван години наред от въглищата, икономическият успех на Китай се превърна и в екологична катастрофа. От 2005 г. насам Китай е най-големият емитент на парникови газове в света. Въпреки че днес въглеродните емисии на Африка са незначителни, нейното развитие би могло бързо да добави опасни нива на парникови газове в атмосферата, като унищожи ползите, които идват от намаленията, направени от други страни.
Растежът в Африка трябва да бъде чист, както по отношение на производството на енергия, така и по отношение на това да не се опустошават пейзажът и природните ресурси на континента. За щастие на Африка, континентът не само разполага с богати източници на водна, слънчева, вятърна, приливна и геотермална енергия, но и може да се възползва от технологичния напредък, който намали цената на чистата енергия с порядък в сравнение с времето преди само едно десетилетие. Всъщност на повечето места енергията от възобновяеми източници вече е по-евтина от тази от изгаряне на въглища.
Разбира се, най-голямата пречка пред растежа на Африка са вътрешните конфликти – от граждански и регионални войни до геноциди. В неотдавнашната война в Тиграй в Етиопия може би са загинали 3/4 милиона души, което е много повече от загиналите във войната в Украйна. Необходима е по-енергична дипломация, за да се предотвратят или по-бързо да се прекратят конфликтите, които забавят растежа. Лидерите на африканските държави трябва също така да се откажат от личния си интерес в името на по-голямото благо. Япония, Южна Корея и Тайван не постигнаха икономически успех, без да преодолеят корупцията и диктатурата; но във всички тези страни лидерите осъзнаха, че има по-големи ползи от това да се даде приоритет на растежа на страната като цяло, а не просто да се присвои част от съществуващата икономика за тяхното семейство, клан или регион. Националното единство и компромисът между лидерите са жизненоважни за растежа; лидерите, които признават това, ще видят как икономиките им се откъсват от тези на съседите им и привличат таланти от целия континент – и капитали от целия свят.
Твърде дълго време Африка беше разглеждана през призмата на близкото си минало, а не през призмата на потенциалното си бъдеще. Сега демографските тенденции поставят Африка на преден план и в центъра на вниманието като единствен регион, който може да поддържа глобалния растеж. Африка изисква вниманието на всички, не само за да я подкрепят, а защото е жизненоважна за света.
Автори:
Джак А. Голдстоун – професор по публична политика в университета „Джордж Мейсън“, старши сътрудник в института „Меркатус“ и глобален сътрудник на центъра „Удроу Уилсън“.
Джон Ф. Мей – професор по публична политика в университета „Джордж Мейсън“, бивш демограф на Световната банка и член на Кралската академия на Белгия.
Превод: БГНЕС

Природният газ в Европа продължава да поевтинява и днес спадна до най-ниската цена от близо две години, предаде Франс прес, цитирана от БТА.
На хъба TTF в Нидерландия, който е отправна референтна точка за цените в Европа, синьото гориво към 17:00 часа българско време на 18 май се търгуваше за 29,90 евро за мегаватчас, малко след като поевтиня до 29,85 евро за киловатчас – най-ниската цена от юни 2021 година.     
Пазарът остава добре снабден, а нивата на запълненост на газовите хранилища са високи, като повишаващите се температури подтискат търсенето.
На този фон обаче в България газът е по-скъп от 30 евро на мегаватчас: „Булгаргаз“ предложи цената на газа през юни да е с 11,5% по-ниска