Г-20 би трябвало да бъде водещият форум за управление на световната икономика, а най-големият икономически проблем в света в момента е хроничната липса на търсене в Китай, пише редакторът на Financial Times за Азия Робин Хардинг.
Поради тази прична е повече от жалко, че президентът Си Дзинпин реши да не присъства на срещата в Ню Делхи този уикенд, вместо това изпраща премиера Ли Цян и така подчертавайки колко малко възможности ще имат другите страни, ако Китай се опита да разреши икономическите си предизвикателства, като се върне към търсене от останалия свят. Тъй като Си няма да присъства, другите световни лидери трябва да обмислят как да се справят с този сценарий.
Както отбелязва Брад Сетсър от Council on Foreign Relations, икономическата слабост на Китай няма голям пряк ефект върху други развити икономики, защото Китай произвежда толкова много за себе си и купува толкова малко от останалите. Само мъничка част от БВП на САЩ отразява производството на стоки и техния износ към другия икономически гигант в света.

Вместо да предизвика забавяне другаде, въпросът е какво би се случило, ако Китай се опита отново да разчита на износа за своя растеж, както правеше през 90-те и 2000-те години. Излишъкът по текущата сметка на Китай вече е 2% от огромната му икономика. Ако Пекин се опита да го увеличи, това би било проблематично, но най-вече ако го направи чрез политики, насочени към подценяване на юана.
Ползата от подобни политики за Китай е съмнителна в наши дни. Предвид размера на китайската икономика и огромният търговски излишък в промишлеността, е трудно да си представим как чуждестранното търсене може да има достатъчен принос, за да компенсира проблемния жилищен пазар.
Фокусът върху износа обаче се вписва в целта на Си да изгради китайска сила във високотехнологичната индустрия и отразява неохотността му към стимули за вътрешното потребление. Насърчаването на китайските граждани да пътуват у дома, вместо в чужбина, е пример за това как политиката може да отклони търсенето от други държави.
Дори ако пренасочването на търсенето към Китай не е достатъчно, за да генерира силен растеж там, то може да причини сътресения в световната икономика. Най-очевидно е, че ако Китай направи своите стоки по-конкурентоспособни, те ще изместят производството другаде.

По-косвено, излишъкът по текущата сметка трябва да бъде компенсиран от капиталовите потоци. „Рециклирането“ на излишъка на Китай допринесе за облекчаването на финансовите условия по света преди финансовата криза от 2007-08 г., както износът на германски спестявания към страни като Гърция беше част от причината за кризата в еврозоната през 2011 г. Такива дисбаланси в глобалната икономика не са желан феномен.
Какво тогава могат да направят останалите страни от Г-20 по въпроса, освен да подтикнат Китай да генерира повече собствено търсене? Вариантите са няколко.
Едно нещо, което трябва да се отбележи, е, че нарастващият китайски излишък би имал съмнителна привлекателност. Икономическата среда от средата на 2000-те беше популярна: тя позволи на западните потребители да живеят отвъд възможностите си дори ако това ускоряваше упадъка на техните промишлени индустрии. Точно сега един дефлационен тласък от Китай би помогнал да се справим с нарастването на разходите за живот. Това би смекчило един източник на болка за много западни политици.
Сега обаче трябва да има по-широк международен консенсус срещу това Китай да има голям излишък, отколкото преди 20 години. Икономиката на Китай е много по-голяма и по-богата, отколкото беше тогава. Япония и Германия, които отдавна просперират от износа на луксозни автомобили и капиталово оборудване за Китай, се сблъскват с развитието му като износител на автомобили. Останалата част от Азия се конкурира с Китай на експортните пазари, така че повечето държави, без чистите износители на суровини, са засегнати.

Ако САЩ сами не се бяха оттеглили от икономическото сътрудничество, както направиха чрез изоставянето на търговското споразумение за Транстихоокеанско партньорство (TPP), щяха да имат по-голямо основание да изтъкнат тези аргументи. Тъй като сега американската дипломация е концентрирана силно върху конкуренцията с Пекин във военната сфера и сигурността, всички възражения, които тя прави срещу китайската икономическа политика, ще се гледат с подозрение от много други страни.
Това оставя въпроса за инструментите. Едно голямо постижение на Г-20 е обединяването ѝ около избягването на валутната девалвация за конкурентни цели и поддържането на консенсуса на срещата в Ню Делхи е жизненоважно. Няма обаче механизъм, който да се приложи срещу директна валутна манипулация, камо ли за по-нюансирани политики, които водят до излишък по текущата сметка, но трудни за установяване, да не говорим за оспорване.
Това е основен недостатък в глобалната икономическа система, датиращ от създаването ѝ в Бретън Уудс след Втората световна война: страните с постоянен дефицит по текущата сметка, са принудени да се адаптират чрез валутна криза, но няма механизъм за дисциплиниране на държавите с постоянен излишък. И все пак излишъкът на една страна е дефицит на друга.
Дълбоката реформа и съвместното управление на световната икономика ще изискват САЩ и Китай да работят заедно – нещо, което днес изглежда по-далечно от всякога. Това, което световните лидери могат да направят на срещата на Г-20, е да заявят – на всички, не само на Китай – възражението си срещу политики, които се стремят да стабилизират икономиките чрез привличане на търсене от други.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
Втората най-голяма икономика в света удължава данъчните облекчения за чуждестранни работници до 2027 г.
Ще се срине ли икономиката на Китай така, както стана със СССР?
Нови проблеми за Китай – този път в имотния пазар