Анализ на Светослав Бенчев, Главен юрист, Българска петролна и газова асоциация:
Европа взе много грешни решения през последните години, което доведе до най-сериозната енергийна криза, може би от петролната през 70-те години на миналия век, двуцифрена инфлация и намаляване на жизнения стандарт на европейците. Какви са причините и какво да се направи? Сложен въпрос, на който тук ще потърсим отговор.
Войната в Украйна нагледно показа какво може да причини лошото управление на енергийния сектор от страна на европейските политици. Множество тревожни сигнали бяха пренебрегвани през годините заради политически сметки, липса на смелост и най-вече на визионерство и лидерство. Още преди анексията на Крим от Руската федерация през 2014 г. европейските рафинерии бяха подложени на унищожително рестриктивно законодателство, което не съществуваше никъде другаде по света, както по отношение на екологичните изисквания към производството, така и по последващия трансфер на готовите продукти до клиента. Могат да се приведат много примери – сред тях търговията с емисии, непрекъснато усложняващите се административни изисквания по регламента REACH (регистрация, оценка, оторизация и ограничаване на химикалите). Днес те са толкова сложни, че и авторите на регламента не знаят какво точно са искали да кажат. Тук трябва да споменем и инвестирането на милиони долари в проекти за намаляване на емисиите при добива, които се изсипваха като мана небесна в трети държави-производителки на петрол. Всичко това се отрази пряко на индустрията и ако пред 2010 г. в ЕС е имало 110 петролни рафинерии, то след 2014 г. броят им пада под сто, а към 2022 г. те са вече 89, по данни на Европейската петролна асоциация. За същия период в Руската федерация броя на рафиниращите мощности е нараснал с пет до 105. В Китай ситуацията е подобна. В САЩ броя на рафинериите също намалява през годините, малко преди и особено след пандемията, но бързо се възстановява поради много по-облекчените регламентации и днес е също около 100. Това при положение, че населението на САЩ е над 300 млн. души, докато това на ЕС е над 450 милиона.
Данните са красноречиви – въпреки йезуитските заклинания за енергийна сигурност, всъщност политиците на европейския континент изобщо не са се занимавали с тази тема, дори напротив – водената от тях политика води до намаляване на мощностите за продукция на петролни продукти. А добре знаем, че това означава зависимост от внос. Факт, който всеки един от другите геополитическите играчи явно е осъзнал, тъй като през годините индустрията беше запазена, а не водена към ръба. Нещо повече, САЩ разработи шистовия си добив като намали зависимостта си и от внос на суров петрол, а американски компании разработваха залежи във всички части на света. В допълнение, тази страна има и своите съюзници – производителки на петрол – Саудитска Арабия, Ирак и други, които макар и да показват зъбки, все пак винаги ще може да се разчита на тях. Подобен е и случая с Китай, който има Иран и Русия, както и сериозни проучвания за добив. За Руската федерация няма какво да се каже, необходимо е само да се погледне, как въпреки наложените санкции тяхната продукция продължава да се върти на пазарите. А добрият стар континент не може да разчита практически на нищо – нито на добив, нито на съюзници, докато европейските добивни компании отстъпват навсякъде по света под натиска на псевдоекологични организации и административния и банков натиск, наложен от Брюксел.
Позицията на европейските политици през тези години беше изцяло популистка в стил: „О, рафинерии? Това е мръсна дейност, ние сме за чиста Европа, чист въздух, чист свят“ и т.н, въпреки че европейската индустрия бе една от най-сигурните и безопасни в света. В следствие на което държави като Русия се възползваха и започнаха освен нефт да снабдяват континента и с готови продукти. И това продължи след 2014 г.(анексията на Крим), та до досега. Често се чуват гласове, че че Европа била преодоляла зависимостта си от руски газ и петрол. Да, но само до известна степен, и ако не броим някои документални “формалности”. ЕС продължава да няма санкции срещу руския природен газ и той вече не тече основно през тръбопроводи, а чрез кораби – втечнен, използвайки чисто новите терминали на Европа, създадени, за да намалят зависимостта от Руската федерация! Руският нефт бе санкциониран, но доставките на петролни продукти от Мароко, Турция и Индия например, се увеличават в геометрична прогресия на стойност милиарди евро. И закупуването на руски нефт от тези държави расте в същата прогресия. Но…документално европейските държави купуват индийски, турски или марокански бензин и дизел, нали така пише в отговарящия на всички закони митнически кодекс.

Изобщо ми се щеше да пропусна факта, че търговията с диаманти с Руската федерация все още не попада под санкции, вече почти две години след началото на украинската криза. За този период транзакциите са на стойност над 1,4 млрд. евро. Двуличието на всички тези процедури няма да спасят континента от енергийна криза. Дори напротив. Все по-противоречивите европейски директиви и регламенти относно енергетиката създават разцепление в блока по оста Запад – Изток. Все по-често държави като Полша, Унгария и Словакия атакуват законодателството пред Съда на Европейския съюз. Само пред два месеца полското правителство започна процедури срещу четири нормативни акта, част от Зелената сделка и пакета “Готови за 55”. И то с много интересни мотиви, за което може би ще чуем скоро. След всичко, казано дотук да се върнем в началото: нужни са решения.
Такива могат да се намерят, но няма смелост. Няма и лидери, които да кажат, че пътят, който досега следвахме, е грешен, геополитическата ситуация е друга и са необходими действия.
Европа трябва да се върне към основното значение на термина “енергийна сигурност”. А това означава – сигурни доставки на петролни продукти и индустрия, която да ги преработва. Чудните приказки за електрификация на транспорта като единствена алтернатива и други ВЕИ са просто едно добре опаковано нищо. Да, безспорно бъдещето е в тези технологии, но те трябва първо да са докажат пазарно и то по възможност не когато си в икономическа война с бившия си доставчик на енергия и с истинска война по границите. А и когато имаш сигурността на доставките за производството на повечето компоненти. Така бленувания зелен преход в транспорта може просто да се окаже замяна на една зависимост с друга. Множество сериозни европейски медии, сред които ББС или Файненшъл Таймс излязоха с проучвания, които показват, че огромна част от залежите на полезни изкопаеми, свързани с производството на електромобили и батерии за тях, сред които литий и кобалт са над 75% под директен или индиректен китайски контрол. Питам се, когато утре Китайската народна република предприеме действия, които ЕС счете за неприятелски – какво ще предприемем? Ще се върнем към талигите?
Но отново на темата- Европа трябва да преосмисли всички свои индустриални политики. Европейските добивни компании трябва да бъдат с развързани ръце, добре финансирани, за да се върнат към проучването и добив на ресурси в целия свят, за да могат да осигурят доставки на континента, гарантиращи просперитета на държавите и тяхното население. Не може сигурността на доставките да зависи от компании, оперирани от държавни структури на режими, които са с доста различни виждания за света, в който трябва да живеем. Енергията трябва да може да се транспортира бързо и сигурно – дали ще бъде втечнен природен газ или петрол – течността може да стигне бързо и с подходящ транспорт до целия континент. Европа трябва да продължи изграждането и свързването на газопреносната си мрежа и петролопроводите, чрез които всички европейци да имат достъп до енергийни продукти. В тази връзка изграждането на петролопровод и продуктопровод от Александруполис до Бургас е една от важните стъпки за региона. Тя ще даде достъп, както на суров петрол от практически всички региони, без да бъдем зависими от Босфора, така и възможност за доставки на рафинирани горива. Слабост, която страната ни има, поради множество причини като например – държавна безстопанственост, най-вече относно железопътната инфраструктура, унищожена през годините на прехода, или други причини – гръцките рафинерии не разполагат с естакади за товарене на жп цистерни.
Нека не забравяме, че суровият нефт не е само гориво за транспорта. Хиляди са приложенията на рафинираните продукти – строителство, пътища, битова химия, полимери за множество индустрии и още, и още. Всяко отстъпление от тези сфери е единствено добре дошло за конкурентите ни по света, които не само, че нямат намерение да отстъпват от фосилните горива, а напротив – използват всяка една слабост, за да развият собствената си икономическа машина, както и да разширят и утвърдят връзките си с държавите от Африка, Азия и Латинска Америка. Преговорите около поредния COP показват огромни различия между страните относно фосилните горива, които ще са от полза единствено на държавите реалисти, а не мечтатели. Европейската рафиниращата индустрия не трябва да бъде повече унищожавана за сметка на своите конкуренти по света.
Да, всички трябва да знаят, че не само това е бъдещето, но в кризисни моменти сигурността е най-важния компонент. Същевременно ЕС трябва да развива и новите технологии и алтернативни горива, но с реалистични темпове и на поносима цена. Вече се появиха някои от тях – синтетичните горива и тези с нисък въглероден отпечатък, са вече факт и в скоро време производствените цени особено на първите ще намаляват прогресивно. Биогоривата са факт от години и все повече се използват на континента. Водородът също е от значение. Електричеството несъмнено е част от решението, но ако наистина има желание за развитие, то голяма част от необходимите ресурси за производството на електромобили трябва да се добиват в Европа. Залежи има, но дали има политическа воля да се добиват, особено когато никой европеец не иска мина до дома си. Но най-важното – ЕС трябва да разчита на множество технологии – не само на електрификация.
Преждевременната забрана на двигателите с вътрешно горене за леките автомобили трябва да бъде преразгледана особено в поставените срокове. Скорошно проучване на консултантското дружество Rystadt показа несъстоятелността на тази политика. Според данните в него в Норвегия, държава в която има най-голям дял електромобили, около 55% от автомобилите, и където през последните три години над 90% от продажбите на нови коли са с електрическо задвижване, намалението на консумацията на петролни продукти е едва 10% за периода 2017-2022г. И това има лесно обяснение – развитието на икономиката на страната изисква все повече превоз на товари и хора, който се извършва, да, с фосилни горива. И това са секторите на тежкотоварния транспорт и авиацията, в който няма никакви сериозни алтернативи на петрола. Нещо повече, регистрацията на тежкотоварна дизелова техника е нараснала с 10% за последните три години. ДВГ осигурява сигурност при превоза поради своята надеждност, а също така остава по-достъпен за обикновения европеец, който трябва да се придвижи от дома си до местоработата. Въобще няма да се спирам върху тежкотоварния транспорт и броя на превозните средства в ЕС, осигуряващи гръбнака на европейската икономика. И сумата необходима за промяната в този сектор с настоящата технология. Не само не знам как се пишат тези трилиони евро, но и логиката изисква да не се опитвам да науча. И на последно място – няма технология в енергетиката, която да е изчезнала, защото е административно забранена. Всеки такъв опит е обречен на неуспех. Важен е пазарният принцип и само той може да убеди потребителя в ползата от една технология.
Изобщо отговорите на настоящата криза са трудни и непопулярни особено в Западна Европа, но тези които поемат отговорността, ще имат шанса да върнат позабравения блясък на европейската икономика и да осигурят на гражданите на ЕС нормален стандарт на живот. Ясно е, че това няма да е настоящата Европейска комисия и парламент. Единствено европейските избори през следващата година могат да променят статуквото. Дали ще се случи, ще видим, но ако пропуснем и този шанс, няма да има следващ влак, на който да се качим. Или ако има, то местата ще втора класа, а надписите ще са с неразбираеми за нас йероглифи…