Големият български писател и общественик акад. Антон Дончев почина на 92 години, съобщиха негови близки. През последните дни авторът на „Време разделно“ е бил лекуван във Военномедицинската академия.
Поклон пред паметта му!
 
Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Като юноша преживява бомбардировките на София. Когато баща му се пенсионира, семейството се установява във Велико Търново, където през 1948 г. завършва основното си образование.
През 1953 г. завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1948 г. до 1953 г. работи в Окръжния съд във Велико Търново. От 1961 г. до 1964 г. работи като редактор в издателство „Народна младеж“, а от 1967 г. до 1979 г. е член на сценарната комисия при Българската кинематография. От 1979 до 1989 г. работи в Българската национална телевизия. От 10 март 1989 г. до 6 март 1990 г. е член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. От 25 април 2002 г. е член на Съвета за духовно развитие към президента Георги Първанов на обществени начала. Действителен член е на Българската академия на науките от 24 юни 2003 г. От 31 март 2005 г. до 2007 г. е член на Управителния съвет на националния фонд „Култура“.
Творчески път
Антон Дончев започва да пише стихове още в ранна детска възраст. Първите книги, които написва са научнофантастични. Първият си роман „Хора от три планети“ написва, когато е на 12 години, а на 15 години и съвременен роман – за своя живот и за съучениците си. Централно място в творчеството на Антон Дончев заемат историческите романи, разкриващи познати сюжети и герои от българското минало и отделни аспекти от националната идентичност.
Първия си роман „Пробуждане“ публикува през 1956 г. в съавторство с писателя Димитър Мантов, когато е на 25 години. Романът е посветен на въстанието на Петър и Асен от 1185-1187 г. срещу византийското робство. Първият му самостоятелен роман „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас“ излиза през 1961 г., въпреки че след като е предложен за печат в края на 50-те години романът не е публикуван с аргумента, че няма художествени качества.
Историческият му роман „Време разделно“ е написан през 1964 г. Създава го на 33-годишна възраст за 41 дни в родопска хижа край Пампорово. Докато пише романа си води дневник в бележник на „Балкантурист“, като ден по ден записва каквото е написал. Романът описва трагични за българския народ събития. Насилственото помохамеданчване на християнското население в Родопите през 17 век. Идеята за заглавието на романа се появява по време на писането му. Работното заглавие е било „Глава си давам, вяра не давам“. Сам писателят разказва, че на нито един чужд език няма точен превод на „Време разделно“.
Книгата има 33 издания, преведена е на повече от 30 езика между които японски и хинди, в тираж от около 1 050 000 екземпляра. През 1968 г. американската фондация „Джейн и Ървинг Стоун“ номинира романа „Време разделно“ в категорията „Най-добър исторически роман, издаден в САЩ“. След публикуването на романа „Време разделно“ интерес към заснемането му като филм проявяват италианските продуценти Карло Понти и Луиджи де Лаурентис. През 1966 г. Антон Дончев пише сценарий с Луиджи де Лаурентис, но въпреки идеите за заснемане на филма от италианската телевизия РАИ, френската Еф Ер 3, немската Це Де Еф, те не се реализират.
На 19 февруари 2002 г. фондация „Балканика“ към Шведската академия на науките предлага Антон Дончев да бъде удостоен с Нобелова награда за литература за романа му „Време разделно“, а през 2009 г. книгата е класирана от българските читатели на второ място след „Под игото“ на Иван Вазов в кампанията „Голямото четене“ на Българската национална телевизия.
През 1987 г. режисьорът Людмил Стайков екранизира романа „Време разделно“. Сценаристи на филма са Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков и Радослав Спасов, който е и оператор на филма.
Антон Дончев е автор и на романите „Девет лица на човека“ (1980), „Николай Рьорих“ (1981), „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“ (1981-1984, в 4 тома), „Странният рицар на свещената книга“ (1998), „Легенди за двете съкровища“ (1998), „Николай Рьорих – Ярило слънчицето и бога Агни“ (2002), на романа „Трите живота на Кракра“ (2007) – трагичен разказ в три части за загиването на Първото българско царство, „Сянката на Александър Македонски“ (2015). Той е автор на творби за деца и юноши, пътеписи, сценарии за игрални телевизионни филми, сред които „Калоян“ (1963, в съавторство с Димитър Мантов и Дако Даковски), „Глутницата“ (1972), „Изгори, за да светиш“ (1976, телевизионен филм), „От другата страна на огледалото“ (1977), „Завръщане от Рим“ (1977, телевизионен). Автор е на есета – „Девет лица на света“ и др.
„Светът трябва да го приемеш такъв, какъвто е, и чак тогава да започнеш да го променяш“, споделя писателят Антон Дончев на една от първите световни срещи на българските медии, организирани от Българската телеграфна агенция.
Признание и награди
Антон Дончев е носител на множество български и чуждестранни награди. Лауреат е на Димитровска награда за романа му „Време разделно“ (17 юни 1966). Носител на орден „Народна република България“ (1980). Удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“ (1983). Носител на Националната литературна награда „Рачо Стоянов“ (23 октомври 1997), на наградата „Балканика“ за романа си „Странният рицар на свещената книга“ (15 февруари 1999). Носител е на литературната награда „Златен Пегас“ на Община Бургас за литературно и поетично творчество през 2000 и 2003 г. На 23 май 2011 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за изключителния му принос към българската литература. Носител е на награда на Световната академия „Платон“ (17 юни 2002), на шведски кралски орден „Полярна звезда“ първа степен (3 декември 2002), на голямата награда за цялостно творчество на НДК „Св. св. Кирил и Методий“ (30 юни 2003; 14 юни 2007), на почетния знак „За хората с добри сърца“ на Фондация „Помогни на нуждаещите се“ (15 август 2003), на наградата за литература и изкуство „Добри Чинтулов“ на община Сливен (18 октомври 2004), на голямата награда за литература и почетния знак със синя лента на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1 декември 2004), на почетния знак на БАН „Марин Дринов“ на лента (12 октомври 2005), на националната литературна награда „Йордан Йовков“ на община Добрич (21 ноември 2005), на Вазовата литературна награда на община Сопот (2006), на наградата за принос в българската и европейска култура „Златен Перперикон“ на Международния фестивал „Перперикон“ (25 юни 2007), на наградата на Плевен за национален принос в областта на културата (26 май 2008), на орден „Св. св. Кирил и Методий“ огърлие за особено значими заслуги в областта на културата (14 септември 2010), на наградата „Христо Г. Данов“ на община Пловдив (20 юни 2014), на държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ (3 ноември 2014), на наградата на Министерството на културата „Златен век“ огърлие (30 октомври 2015), на приза „Апостол на българщината“ на Международния фестивал на фолклорната носия „Жеравна“ (2015), на Голямата награда за най-добър роман за трилогията „Сянката на Александър Велики“ на фондация „Пелин Пелинов“ (29 март 2016), на наградата „Следовник на народните будители“ на Съюза на народните читалища (1 ноември 2019), на наградата „Иван Вазов“ за духовен принос на Народния театър „Иван Вазов“ (9 юли 2020). На 14 септември 2020 г. вицепрезидентът Илияна Йотова удостоява Антон Дончев с Почетния плакет на вицепрезидента за огромния му принос към развитието на българската култура и духовност и по повод 90-годишния му юбилей.
Антон Дончев е почетен гражданин на градовете Бургас (2000), Велико Търново (22 март 2000), Сливен (25 октомври 2004), Смолян (21 октомври 2005), Перник (14 май 2009) и София (17 септември 2010).